Здравейте, аз съм Ангел Ангелов. Преди един месец започнах работа като мениджър на европейска фирма, която има офиси в България. Още на първия ден един от колегите ме доближи и попита дали не ме познава от някъде. Отговорих, че не мога да знам това, но поне аз не го познавам. Допълних, че ако не ми е бил съученик или заедно да сме участвали в някоя регата в колежа, то едва ли ме познава. За мен всичко приключи тогава, но явно не било така. Този колега ме бил взел за някакъв, когото издирвали за най-разнообразни престъпления. Минаха дни и веднъж колежката Елза Плашлиева ме попита дали наистина изпълнявам мокри поръчки. Отговорих й, че понякога се налага и дори днес ще правя такава. Тя се стресна и избяга. Странно... какво плашещо има в това, че дъщеря ми иска сладолед, а той лесно се топи в това време? Още на следващия ден с видимо уважение ме доближи Николай Лековерников и ме попита не ме ли е страх от куките. Отговорих му, че най-много да ми потече кръв от пръста заради тях, но не са болка за умиране. Помислих си, че все пак не съм някакъв слаб рибар. Той също си тръгна доста стреснат. Още не обръщах внимание на тези неща, но после стана страшно. Поканих колегите си на рождения ден на жена ми. Щяхме да правим семейно празненство, но исках да опозная по-добре колегите си. Повечето не дойдоха, но четирима все пак се отзоваха. Аз реших да започна социализирането и заговорих Спаска Балъкова.
- Здравей, добре ли се чувстваш тук?
- Да, благодаря!
- Някакви проблеми?
- Не. Само лимонадата е малко неприятна.
- Така ли? Веднага след празненството ще отида при магазинера и...
- Не, недей! Не беше чак толкова лоша!
- Добре, спокойно! Просто обичам да очиствам недоразуменията от раз вместо да ги оставям.
- Наистина лимонадата не беше толкова лоша. Дори ще си взема малко за вкъщи.
- Е, щом казваш. Ти обичаш ли празненствата?
- Не, никак даже. Дори мислех да си тръгвам вече.
- Е, щом е така, тогава е време да гушнеш маргаритките.
При тези мои думи тя пребледня и побягна. Странна жена! Дори не се сбогува с Маргаритките - жена ми и дъщеря ми се казват така.
След това отидох при Благовест от службата. Започнах разговор и с него:
- Здравей, колега! Харесва ли ти празненството?
- Да, хубаво е.
- А вече говори ли с жена ми? Все пак тя е рожденничката.
- Да, поздравих я. Имаш хубаво семейство - дъщеря ти е голяма сладурана.
- Да, но вече й е време да спи при рибите.
След тези думи той сконфузено се сбогува и излезе. Добре, да не би да съм единствения баща, който е позволил на дъщеря си да сложи аквариум в стаята си? Или само моята дъщеря си ляга по това време?
Доста учуден отидох при третия си колега и го заговорих.
- Здравей, как е празненството?
- Добро е, но всъщност имам една молба.
- Добре, кажи?
- Имам един проблем, но не знам как да ти го кажа.
- Давай направо! Все пак сме колеги, нали?
- Да... Тъща ми е много опак човек.
- Е, случва се! Не всеки попада на хрисими такива. И какво?
- Ами, ще ми се да й направиш... циментови обувки.
- Но, човече? Кой прави такива обувки? Не е възможно!
- Не се изразих ясно. Би ли ми помогнал да гушне маргаритките?
- Ами да я беше довел тук, щом искаш това!
- Ама ти тук ли ще го направиш???
- Че нали жена ми и дъщеря ми също ще участват!
- Ама и те ли са в течение?
- Няма как да стане без тях.
- А колко взимаш за това?
- Колко взимам ли? Нищо!
- Ама съвсем нищо ли?
- Е, колега! Излагаш се! Как ще ти искам пари за такова нещо? Пък и ако някой ще прибира пари, това би била жена ми, а не аз.
- Ама... тя отдавна ли го прави?
- Да. Още от малка е тренирала с баща си. После и с майка си. Дори веднъж го е правила с някакво гадже в университета. Искаше и с мен, но не й позволих. Сега учи дъщеря ни, защото е важно да може тези неща, а не да стои като пън и да не знае какво се очаква от нея.
Човекът измрънка нещо и също си тръгна. С голямо притеснение отидох при последния пристигнал от службата, защото колегите определено се държаха странно. Знам ли го него с какво ще ми излезе?
- Здравей, Апостоле! Как си?
- Добре.
- Харесва ли ти празненството? Компанията?
- Да, добри са. Въпреки че онзи там цяла вечер ме зяпа глупаво.
- О, така ли? Сега ще отида, за да реша проблема.
- Но пред всички гости ли?
- Не, ще го отведа на някое тихо място и...
- Добре, добре! Не ми разказвай подробности! Само да знаеш, че преди малко една патрулка спря наблизо.
- Така ли? Не съм видял.
- Няма ли да ти пречат?
- Не. Защо? Дори отдавна мисля да ги накарам да ми помогнат.
Тук събеседникът ми също се изнесе с някакво странно оправдание. Е, какво лошо има да накарам полицаите да ми помогнат със съвет откъде мога да намеря читава алармена система, защото в квартала непоследък стават доста обири?
На следващият ден в службата беше много тихо. Хората мълчаха в мое присъствие, а ако ги питах нещо, отговорите бяха по възможност едносрични. Помислих си, че не са в настроение, но това продължи и на по-следващия ден. След три дни не издържах и попитах какво става. А те в един хор:
- Нищо, нищо!
Така продължиха нещата, докато се наложи да говоря с шефа. Искал да ми каже нещо.
- Здравей, Ангелов. Настани се!
- Благодаря, шефе! Какво ще желаете?
- Има нещо, което трябва да знаеш. Колегите ти се чувстват некомфортно с теб и трябва да уредим този проблем.
- Само кажете за кои колеги става дума и ще го уредя лично!
- Не е нужно да стигаме дотам! Просто си мисля, че трябва да те прехвърлим в нашия филиал в София.
- Така ли? Но защо?
- Ами там имат нужда от специалисти като теб. А и така няма да има неловки ситуации с колегите ти тук.
- Е, щом казвате!
Изпратиха ме в София! Сбогуването с колегите беше от неловко по-неловко. Всички бяха вдървени и сякаш са на военно учение. Зарадвах се, че напускам този офис. Когато отидох в новата си месторабота, там ме посрещнаха и един колега побърза да ме попита дали са верни слуховете за мен. След като обясни по-подробно за какво говори, ми се изясниха много неща.
No comments:
Post a Comment