Днес беше великият ден! Изкъпах се, напарфюмирах се, подготвих се психически, купих подарък - въобще всичко беше наред. Тръгнах и с трепет чаках да зърна адреса, на който отивах. Потях се от притеснение, което не беше добре, но нямаше как да го спра. Ето го така чакания адрес! Влязох и ме посрещна тя. Синеока прелест с дълга руса коса, плътни устни и усмивка, която можеше да спаси "Титаник" като разтопи айсберга преди сблъсъка. Погледнах я с предизвикателен поглед и попитах:
- Тук ли е шефа ти?
- Да, тук е. Влезте!
Най-накрая щях да покажа новият си роман на Книжко Издателски и се надявах той да го хареса. Влязох след деликатно почукване по вратата. Той ме погледна строго и се замисли. След малко явно се сети кой съм и каза:
- Аааа, Перолюб Талантлиев? Влез, човече! Откога не си минавал? Месец, два, година?
- Всъщност... бях тук миналата седмица.
- Така ли? Е, нали знаеш... работа, ангажименти. Дори не помня дали сме се засичали.
- Ако бъда точен, влязох и говорихме 30 минути.
- Ех, тииии... Имаш такава памет! Но стига спомени за миналото! Какво те води насам?
- Донесох най-новото си произведение.
- Така ли? Дай го насам да му хвърля едно око.
Издателски пое от треперещите ми ръце ръкописа и се зачете. Мога да се закълна, че и аз четях първа глава заедно с него, но в ума си.
"Отвън едва ли някой щеше да обърне особено внимание на този жилищен блок. Някога е бил модерен, но сега времето беше оставило своя отпечатък върху него. Тухлите неканени прозираха на доста места, за да огледат околността. Самата сграда сякаш се срамуваше от този си вид и се беше скрила зад друга, за да не я виждат останалите, но за съжаление другата сграда беше по-ниска и по никакъв начин не можеше да я скрие напълно, излагайки на показ горните й етажи.
На един от тях можеше да се види прозорец, до който седеше младо момиче. То се намираше до кухненската маса и гледаше през прозореца. Масата беше покрита с мушама, чийто студен нюанс на розовото сякаш се сливаше с тъгата в погледа й. Зад гърба й се намираше календар на телевизия Кис 13, който сякаш беше там само, за да отброява с неумолима жестокост времето и да й напомня, че има още много неща за вършене. Най-много я терзаеха личните й цели които не беше успяла да осъществи. Тя беше от онези момичета, които чакат своя принц. Под принц тя не разбираше задължително някакъв аристократ със синя кръв, но дори нейните изисквания сякаш не бяха по силите на живота й. Вместо с него, тя си правеше компания с кухненската посуда, която хладно игнорираше нейните проблеми. Момичето още гледаше през прозореца със застинал поглед сякаш очакваше нещо да се случи. Внезапно нещо в нея се прекърши. Тя разбра, че никой няма да дойде и да я погледне през този прозорец, никой няма да позвъни на вратата, никой няма да се сети за нея. Самотата й отдавна настояваше за ръководен пост в живота й, но тя не й го даваше, надявайки се да има по-добър кандидат за тази длъжност. Днес обаче стана ясно, че никой друг не иска да участва в надпреварата и самотата е обречена да спечели.
Нямаше значение, че се беше погрижила за външния си вид. Никой не се интересуваше от него, нито дори от тънките й и поддържани вежди. Никой не се интересуваше от нея самата. В този момент тя се наведе, захлупи лице върху масата и се разплака неутешимо. Не й оставаше друго освен да излее цялата мъка, която беше насъбрала в себе си, но тайно, в тази стая, защото навън никой не се интересуваше от нея и чувствата й. Само околните сгради и другите елементи от градската среда като някой и друг паметник например бяха неволни свидетели на страданието й, защото дори да искаха те нямаше как да си отидат, но не можеха й да я утешат - оставаше им само да я гледат мълчаливо и да чакат нещо да се промени към по-добро."
Издателски дочиташе с напрегнат поглед текста. Той го остави на масата и погледна към мен. Сякаш се чудеше какви думи да използва. Този поглед никак не ми хареса. Най-накрая ме заговори.
- Талантлиев, откога се познаваме?
- От три години.
- Знаеш, че аз съм честен човек и затова ще ти кажа нещата право в лицето и без недомлъвки.
Това уверение ме притесни толкова, че за момент забравих името си. Добре, че никой не ме питаше за него!
- Наистина има живец в творчеството ти, има чувства, емоции, има много неща, които липсват на повечето съвременни автори, но ти трябва още нещо.
- Какво е то?
- Секс, някакво престъпление, кръв...
- Извинете, но това не е криминален роман или нещо в жанр ужаси!
- Знам, но и ти ме разбери. В днешно време има два вида романи - продаваеми и такива, с които хора като мен си подпират пианото, на което единият крак е счупен. В този си вид романът ти е от вторите. Никой читател няма да му обърне внимание, защото тях отдавна не ги вълнуват човешките емоции, дори личните трагедии. Ако няма секс, пиене или някакво престъпление (по възможност много кърваво), интересът им се губи като снегът в България през тази зима. Разбираш ли ме? Преработи го, добави нещо по-така и пак ела! Тогава вече можем и да направим нещо... Иначе не можеш да оправдаеш разходите за пускането на книгата по търговската верига с малкото продажби, които ще има тя.
След тази реч бях като сдъвкан, изплют, отново сдъвкан и после изплют върху бодлите на таралеж. Станах, измънках нещо и тръгнах да напускам стаята. Тогава Издателски видя подаръка, който носех и каза:
- А, това за мен ли е? Дай го насам, че тъкмо ми се пиеше! Хайде, не унивай така! И на теб ще ти дойде времето!
Подадох му шишето и излязох от стаята.
